Pour ma fleur de désert…

Вече няколко дни Жорж пътува сред пустинните скали и пясъци, заедно със своите водачи Ахмад и Рами. Дни….и все още той не намираше онова, което търсеше, това за което беше тръгнал на този изморителен път. Един ден, както си седеше в кантората в Париж разбра,че трябва да открие нещо , което да дава смисъл на живота му….А именно, искаше да потърси любовта .Да, за много хора това не беше смисъл на живота.Но не и за Жорж. Той се нуждаеше от обич ,за да бъде свободен.Да се почувства себе си значеше, че трябваше да обича.А в неговият свят, в който живееше – това му липсваше.Жена му беше си заминала от много време, вече беше свикнал да бъде сам.Докато не се появи отново това смутно усещане,че все пак е сам,че нещо му липсва и е време да запълни тази празнина. Нямаше какво да търси в своя свят.Всичко му беше познато до болка ,затова реши да замине за пустинята, беше чувал прекрасни легенди за нощите, прекарани сред дюните на тази необятна пустош. Най-много впечатление му направи легендата за пустинната роза, която разказваха местните хора.

Това беше цветето, което се явяваше на всеки, нуждаещ се пътник. Покажеше ли се, означаваше, че има вода и спасение. Малко хора бяха виждали това цвете- изникващо насред пясъците , от сухата повърхност, сякаш от нищото…..Тази легенда беше достатъчна за Жорж , за да тръгне на път , да види ако може това цвете и да знае, че има надежда за него в този сив, пустинен свят.

Джипът цепеше спокойно пясъка под себе си и изкачваше поредната дюна. Вече започваше да мръква и очевидно трябваше да си устроят бивак , за да прекарат нощта.

– – – Рами, извади палатките, аз и Ахмад ще ги опънем – каза Жорж и слезе от джипа.

Намираха се точно под върха на една невисока дюна. Докато Рами вадеше от багажника палатките, Жорж тръгна към върха на дюната. Оттам се виждаше далеч напред в пустоща…Сенките се удължаваха, а оранжевите очертания на слънцето озаряваха невероятното небе над пустинята. Заслужаваше си да дойде човек тук, само за да види подобен залез…. Жорж седна на пясъка и потъна в своите мисли , върна се назад във времето, колко неща бе извършил, и колко още не беше…Мислите идваха една по една, канени и неканени..Докато светът потъна в тъмнина.

Около него всичко беше придобило сив цвят. Той стана бавно и се огледа.Нямаше ги джипът, Рами и Ахмад….Всъщност нямаше нищо.Просто една сивота , без слънце или луна. Сякаш Жорж се беше озовал в Нищото, макар да не вярваше в такива приказки.Но това, което ставаше сега упорито го убеждаваше в противното.

-Ахмаад! Рамиии! – викаше,но очевидно нямаше никой. „Сигурно са ме оставили насред….пустинята!” Замисли се да каже ли точно къде са го оставили, защото цялата тази сивота не му приличаше дори на пустиня.

Жорж тръгна напред, трябваше да види все пак какво го очакваше, искаше да разбере какво е станало. Продължаваше , а ботушите му се напълниха с пясък. Е , значи все пак беше насред пустинята.Тази мисъл го успокои малко, колкото беше възможно.

-Здравей, Жорж. Той се обърна и не видя нищо…а някой го викаше, и то по име!

-Бъди спокоен.Нищо не е станало с теб, просто си попаднал в мястото, където светът и мислите на хората се събират на едно.

-Как така…Кой или какво си ти!? Искам да ми кажеш и да се върне всичко както беше преди!

– Не…попаднал си тук , и сега ще видиш защо. Твоята душа е придобила това, което много хора вече имат – сивота – насред пустоща започнаха да изникват сгради, различни къщи….но всички сиви – ето виж.Това е твоята кантора, нали? Това беше наистина неговата кантора! Но…ужасно сива.

-Това не е тя! Истинската е с жълти стени и сини прозорци….

-Напротив истинска е, както и ти , който седиш и пишеш в кабинета си.Жорж погледна и…наистина беше вътре!

-Светът става сив, Жорж…Хората губят способността си да обичат.А това чувство крепеше човек в трудни моменти.Защото независимо от това към кой е отправена любовта, това е нещотото, което е сътворено заедно с човека, самият човек е сътворен от Любов. А виждаш….все по-малко хората обичат, страхувайки се това да не ги засегне, да не наруши безценната им свобода….

Гласът изчезна.Както се беше появил, така изведнъж си отиде….Жорж се обърна настрани няколко пъти, но наистина нямаше никой….Всичко това му се струваше голяма лудост, макар думите на Гласа да бяха….истина. Той продължи напред и се сепна.Пред него имаше роза….с червени листенца и невероятно зелено стебло….Жорж разтърка очи невярващо, но цветето все пак стоеше там….сякаш израстнало за него.

-Истинско съм…

-Не си – упорстваше Жорж.

-Напротив аз съм истинско, както и самият ти.

-Но аз съм насред пустинята.Тук няма вода….

-Вода има там, където човек пожелае.Ти ме повика, имаше нужда от мен…ето аз съм тук.

-Но….ти не съществуваш.Ти си една легенда, която хората разказват за теб! Жорж не вярваше…не вярваше ,че това се случва, а гласът на цветето го върна към диалога.

-Е…вярвай, Жорж…Дори когато е безсмислено! Очаквай неочакваното….

Цветето изчезна….или по-скоро на негово място започна да се появява красива жена, с невероятна коса и очи…Жорж седеше безмълвен и не знаеше какво да каже.Изведнъж сивотата изчезна.

 

-Ехо,Жорж….стани.Трябва да опънем палатките. Това беше гласът на Ахмад, който се изкачваше по върха на дюната.Жорж отвори очи и слънцето го заслепи с последните си лъчи.Значи всичко е било сън….Всичко ,което беше чул и видял…несъществуваше.Знаеше си, че това беше мираж, че сънува. Стана уверено, отърси главата си от пясъка и су усмихна на Ахмад.

-Е, заспал съм…

-А, Жорж…ти си заспал, но какво държиш в ръката си? Жорж не схвана първоначално, но после усети, че държи наистина нещо меко в лявата си длан. Повдигна вежди очудено и отвори ръката си…

Двамата гледаха невярващо.

-Розови листенца….